Всички знаем, че заедно с бирата вървят и хубави истории. Но не толкова разпространени са интересните случаи, които са ставали в самия пивоварен бранш. Историята помни най-вече имената на основателите – чешките братя Иржи и Богдан Прошек създават едноименната бирена фабрика в София, швейцарците Рудолф Фрик и Фридрих Сулцер са основоположници на „Каменица“, а друг чех – Франц Милде е „бащата“ на „Шуменско пиво“. Великотърновската „Болярка“ пък дължи съществуването си на братя Хаджиславчеви, а първообразът на „Загорка“ в Стара Загора – „Тракия“, е бил дело на братя Златеви и легендарния пивовар Андрей Брашованов.
Зад тези имена обаче има стотици хора, хиляди успехи и немалко несполуки в бирения бранш у нас, които остават някак в сянка. И спомените за тях основно се предават от уста на уста.
Един от малцината, които се числят към живата памет на българското пивоварство, е Христо Паяков, почетен член на Съюза на пивоварите в България, бивш шеф на Прошековата фабрика, след това ръководител на малцовия завод (малцерай) в Елин Пелин, утвърден капацитет в разработката и производството на малц.
Именно той става един от свидетелите на

едно от най-тъжните събития
в историята на пивоварството

у нас – закриването на знаменитата Прошекова фабрика, в която работи от 1963 г. Дори помни датата – 4 май 1977 г. Тогава работниците научават, че трябва да бъдат преназначени в пивоварния завод в Горубляне. Заради наложената по онова време планова икономика е трябвало да се бърза с производството. За да се изпълнят плановете обаче, бирата е излизала от завода във вид, който не е бил достатъчно качествен, вследствие на съкратения производствен процес. Още на втория ден пивото ставало на парцалчета и не отговаряло на обичайната трайност навремето – 7 дни. Затова се сложило и клеймо на Прошековата фабрика като неефективна и с лоша продукция.
След разформироването от тази емблема на София не остава почти нищо. Машините били предадени на скрап. По-късно това се случило и с огромните цистерни в избите, т.нар. танкове (с вместимост от 15 000 до 30 000 литра), след като в началото на 90-те  наследниците на Прошек не се съгласили с идеята на Паяков да създадат там микропивоварна с прилежащо заведение. Така би се върнал и духът на прочутото заведение

„Дълбок зимник“ –
любимо място на столичани

още от края на XIX век. Там хората са приключвали вечерните или неделните си разходки на чаша бира под навеса на терасата, която пък е била край пешеходната пътека. Идилията се е допълвала от биропровода, който е идвал директно от фабриката и е захранвал кръчмата с пиво от завода. Тръбата е съществувала чак до края на четвъртото десетилетие на ХХ век и е премахната след национализацията през 1947 г.
Това, което е поддържало името на фабриката в последните й години на съществуване, е било голямото търсене. Капацитетът на производство не е бил толкова голям, във всеки случай по-малък от търсенето на софиянци – дори министри и генерали използвали връзки, за да се сдобият с някоя от тогавашните марки – „Светло пиво“ (10% екстракт), „Специално“ (12%), „Тъмно пиво“ (12%) и „Портър“ (18%).
Един мит, който задължително трябва да се развенчае, е за името на бирата. Тя не се е казвала „Ариана“. И тази марка не е дело на Прошекови. „Ариана“ се създава чак през 1995 г. от Христо Антонов, тогавашен шеф на пивоварната в Горубляне, като специален екип разработва и създава оригинална българска рецепта за тази бира.
Има и други случки. Като тази от пролетния панаир в Пловдив в началото на 80-те години на ХХ век. При посещението си там Тодор Живков минава край бирения щанд и полушеговито казва на тогавашния директор на „Българско пиво“: „А бе,

къде е този бай Генчо?
Пратете го в София да оправи бирата

Надуха ми главата! Пикня пиеме. Какво правите вие, бе? А бе, дайте го този човек в София“. Още на следващия ден Генчо Станчев, вече пенсиониран бивш директор на „Загорка“, е върнат в пивоварния строй – назначен е по спешност за директор на завода в Горубляне. Там от години имало проблеми – бирата излиза с лошо качество заради неспазване на технологията и микробиологичната чистота. Не помага смяната на редица директори. Тогава надеждата идва в лицето на бай Генчо. Човек – институция. Благодарение на личните си управленски качества и тактически подход успява да създаде първата наистина качествена пивоварна в България, тази в Стара Загора. Той запретва ръкави да промени ситуацията и в горублянската фабрика. Но осъзнава, че проблемът е в самите хора. И в нежеланието им да възприемат какво се иска от тях. Предлага за няколко месеца да командирова два рейса служители до Стара Загора и да вземе от там свои проверени хора, които да въведат ред в София. И това не проработва. След около 11 месеца Станчев напуска, като преди това признава: „С тези хора не се работи.

Бира се прави с морални хора,

а тези не изпълняват, не искат да разберат, че трябва да изпълняват“.
Генчо Станчев е само една от значимите фигури в следвоенния период в българското пивоварство. Наред с ръководителите обаче трябва да се споменат и технолозите, които навремето са правили геройства, за да създават качествено пиво, често са работили по интуиция. А с това са удивлявали и чуждите специалисти, които са идвали в България и оставали слисани как може такава бира да се прави, без да има налице необходимата съвременна техника.
Като Франц Милде, внук на Франтишек Милде, основателя на „Шуменско пиво“. Потомъкът на Милде имал дотолкова силно развит усет към пивото, че веднъж само по миризма усеща, че  е станала някаква минимална грешка при озахаряването, без да взима никакви проби. Той работи още от 40-те години в Прошековата фабрика. И разказва, че при бомбардировките над София пивоварите решават да продължат да работят въпреки опасността. Котлите са се гасели само когато наближавали самолетите, просто от съображения за безопасност на работниците.
Друг от големите технолози в зората на съвременното ни пивоварство е Константин Коновалов. Роден в Русия, работил при един от най-великите пивовари на Европа през миналия век – проф. Де Клерк. В България започва работа в пивоварната във Велико Търново, но е екстрадиран в Сибир, като „вината“ му била, че е бивш юнкер. В каторгата оцелява, защото му се удава възможност да покаже качествата си на микробиолог. След 11 години заточение се връща в България през 1956-а в такова състояние, че дори близките му не успяват да го познаят. Но с качествата си успява да стане главен технолог на Прошековата фабрика. И успява да доведе в София самия Де Клерк.
Тези хора са само редове в историята на пивоварството в България. Но и доказателство, че зад всяка малка брънка стоят традиции, трупани с години знания, въплътени в бира. Стоят и етични норми като чест и достойнство да застанеш с името си зад бутилките, стигащи до всеки отделен човек.

Свилен Кириловски, в. „Сега“, 31.05.2014 г.

Advertisements