Трудно е да бъде рамкиран човек като Людмил Фотев. Роден през 1960 г., възпитаник на Френската гимназия, той има пребогато минало, винаги интересно настояще и оптимистичен поглед към бъдещето с поне няколко идеи предвид – занимава се с журналистика (бил е създател и шеф на вече затворения български клон на радио „Франс Ентернасионал“, сега е отново в БНР), с организиране на фламенко и джаз концерти (негова друга слабост освен микрофона), един от двигателите на фестивала „Джаз+“, също така е сред водещите колекционери на бирени капачки в световен мащаб (има вече над 27 000!). Бира ли?! Фотев е изтънчен ценител, познавач на пивото. Автор на книгата „Езикът на бирата“, в която е споделил не само своя опит, но и философията си относно това хилядолетно питие.

1. Първите бири и капачки
Не съм роден бираджия, макар че като малък баща ми ме е питал дали искам. Но пък първата капачка, която съм намерил, е била бирена. Бях на 6 години, тогава се въведоха металните капачки в страната ни. Но първото преглътнато питие наистина беше бира. Бях на 12 години, когато пътувахме в тогавашните ГДР и Чехословакия. Там, в ГДР, бяхме на гости на един наш роднина, който разказваше, че дават на децата бира, разредена с лимонада – радлер. Попитах: „Може ли да опитам радлер?“ Останах много впечатлен, както и от това, че нямаше ограда между чешко-немската граница в т.нар. „Саксонска Швейцария“, минаваше се свободно. И там, на първия ми бирен теферич, станах свидетел как чехите идват, носят си бира, германците пък даваха немски солети. Гледах и ми беше като приказка, още повече че тогава чужди бири не се внасяха в България. Само когато гости от чужбина носеха източногерманската „Радебергер“ и чешката „Радегаст“.

2. Бирено кръщене в непозната кръчма
Влизаме през 1998-а в произволно избрано, непознато заведение в Хага. И питаме бармана: „Извинете, каква бира ще ни препоръчате?“ Отговорът му: „Колко време имате и с какви средства разполагате, за да знам какво да ви предложа?“ След което прави бърз входящ тест – познавате ли тази, тази или тази бира. Отговорът ни: „Не“ След което той пита: „Добре, искате ли да ви науча на трапистките бири?“ И така половин час преди един нощен влак за Париж с още три българки в порядъка на 30-ина минути проведохме истински мастерклас. Дегустирахме общо 16 бутилки, разбрахме разликата между дубъл, трипъл, квадрупъл, с каква бира да започнем, в кои има повече хмел и защо точно тях трябва да ги оставим за финал и т.н. И накрая ни е казано, че на всяка втора бира третата ни е подарък, защото автоматично сме станали членове на Клуба на приятелите на трапистката бира. И това бе моето бирено кръщене.

3. Зад непристъпните манастирски врати
След горната история нямах друга идея, освен да намеря начин и да вляза в някои от тези трапистки манастири. Знаех, че е трудно, почти невъзможно. Дори всепризнатият бирен експерт Майкъл Джексън бе успял да влезе в „Рошфор“ с голямо усилие, почти с взлом. В манастирите нямат интернет, но аз имам някаква информация как се казва братът на някой монах или името на пивоваря. Затова пиша наред, половината отговарят, половината – не, макар вътрешно да усещам, че са прочели писмата ми. Оказваме се пред вратите на един от тези манастири и изведнъж ми се казва: „А, това сте вие от България, който писахте. Заповядайте, ще снимате, ще разговаряме, ще дегустираме.“ И така хора с много по-голям опит от моя ме приемат като техен равен, споделят знанието си.
Отделно знаех, че „Рошфор“ е най-сложният за влизане манастир, в който се вари трапистка бира. Намираме се на джаз фестивал в Гом, Белгия, а директорът на събитието решава да даде работен обяд на журналисти във ферма с биобира, като кани също кмета и депутата от региона. Аз се оказвам именно до депутата и от дума на дума ме пита дали може да направи нещо за мен. Помолих го със свито сърце да „отвори за мен вратите“ на „Рошфор“. Той каза: „Дадено, след два дни шофьорът ми ще ви чака.“  През това време г-н депутатът звъннал до „Рошфор“, оттам му се извинили, че са в ремонт и не могат да ми покажат самото производство. Затова го насочили към друг от манастирите – „Шиме“. Но това още не го знам – за сметка на това вече съм се побъркал от мъка, че няма да мога да разговарям с никого в „Рошфор“, нито да опитам нещо старо, тъй като заварвам там само техници и работници, които разглобяват, чистят, монтират… Но по едно време се появява едно старче без отличителни знаци и ми показва колекция от стари чаши, бутилки. Вметвам ненадейно: „А капачки?“, но нямаше. Обясни ми, че пивоварят им е отишъл да помага на друга трапистка пивоварна – „Ахел“. Изненадано го попитах: „Но вие тайни нямате ли?“ А той ми обясни: „Та ние сме братя, какви тайни да имаме? Нашите рецепти и опит ги споделяме с другите.“ И тогава си дадох сметка защо най-качествената бира в света е на най-ниска съответстваща цена – те не гонят печалба. Максимумът, който правят, е да пуснат лимитирана серия, за да набавят пари за ремонт на покрив или сграда.

4. Цената на една капачка
Спокойно мога да кажа, че поне 90% от колекционерите на капачки са много щедри, всеотдайни, споделящи. Един скандинавец разбра, че много търся една стара на „Рошфор“ от 60-те години, с гегата от герба им. И ме пита: „Добре, на какво си готов за нея?“ Отвърнах му, че дори мога да извадя нещо от собствената си колекция. И го направих. При това с най-добро чувство, защото реших, че трябва да му доставя на този човек това удоволствие, което доставя и на мен. Извадих една стара капачка на „Пиринско“, нямах друга такава като цвят, но реших, че на него ще му е приятно да има единствен от останалите колекционери по света точно такава  капачка. И така много от тези придобивки имат своята сантиментална история, която ме свързва с различни хора по света.

5. Забравените капачки в Русия
Руснаците навремето правеха едни стари алуминиеви релефни капачки, понеже им беше сложна литографията върху самия метал. Те бяха с номера от 1 до 31 заради датите на годност, т.е. тази бира трябва да бъде изпита съответно до 1-во и т.н., до 31-во число. Та веднъж бях там през 1977-а с моя бъдещ после кум, за да видим що е това победил социализъм. Видяхме го под формата на развален кашкавал и сирене, опашки за прокиснала бира, на която й исках капачката. Те стоят и ме гледат като натровени, но аз успях да събера 6 с различните дати. И вечерта ги слагам да им се радвам на нощното шкафче преди заспиване. Но забравям сутринта да си ги сложа в чантата, джоба или където и да е. Прибирам се вечерта – няма ги. Питам къде са – „почистили са ги“. Вдигам скандал, защото няма как да ги събера точно тези капачки. На лавката вече има други дати. Те се разхвърчаха като финикийци, носят капачки от минерална вода, „Боржоми“, но моите ги няма. Затова нямам почти нищо от тази руска серия в колекцията си. Така остана неоправдана „жертвата“ ми да пия от тогавашното нестойностно „Жигульовское“. И оттогава на всички колекционери казвам – капачките в пликче и в джоба. Особено ако сте в хотел, всеки ще ги помисли за това, което значат –  използвани капачки за 99% от хората по света.

6. Невероятният автостоп
Автостопът е нещо много важно за цивилизационната същност на всеки човек. Бях тръгнал в Белгия да търся една нова микропивоварна в новия студентски град, т.нар. Нов Льовен. Не успях да я открия, на връщане си взех няколко приятни бири, взех ги в торба за из път и започнах да ги дегустирам, докато чакам кола. Спомням си, че беше 2 юни. Спира едно младо момиче, казах че съм към Льовен, отивам в еди-кой хотел. Обясних й, че съм на бирен тур, изследване, че търся различни истории. И че така съм научил в пивоварната „Хухардн“, че внасят кориандър от България. Тогава девойката ме пита: „Обичате ли изненадите?“, след което се обажда по телефона на баща си с въпрос дали може да ме приеме. И ми уговаря среща за следващата сутрин, без да знам с кого. Оказва се, че това е висш ръководен кадър на голям световен пивоварен концерн, който е в основата на налагането на унифицирана бира, разоряването и изкупуването на малки заведения и пивоварни. Той ми постави условие да не се използва лицето му и да не се споменава името му. След което започна да ми разказва как са обикаляли селата, където е имало местна бира, как са ги уговаряли да поемат дълговете им срещу условие да продават тяхната, известна марка бира. „Ако не искате, отиваме в съседната кръчма“. Така са успели да намалят поне 10-кратно броя на работещите пивовари, на останалите им дават „неустоима оферта“. Такива неща човек никога не би научил иначе.

7. „Българската“ пивоварна във Финландия
На едно обучение в БНР моя колега задава въпрос: „Какво знаете за финландското участие в Руско-турската освободителна война?“ И аз се изцепвам: Абе аз знам, че един пич, като се е върнал от войната в България, е преосмислил живота си и на мястото, където живял, отворил през 1879 година пивоварна, която нарекъл „Плевна“ в чест на Плевен. Дори мога да предложа подложка.“ При което тя се смайва: „Ти знаеш за Плевна?!“ Отвърнах, че не само знам, но и обясних, че в „Плевна“ се предлагат 17 вида бири, като едната е кръстена „Северин“, на основателя, сражавал се в България. И така съвсем изненадващо покрай бирата намерих обща допирна точка с човек, който прави радиотеатър и с когото сме попаднали случайно заедно на курс. Оказа се, че тя е ходила да прави репортаж във Финландия за следите от Освободителната война. И така попаднала в пивоварната в Тампере, за която аз научих няколко години по-рано, докато организирах концерт на триото на Георги Корназов в Хелзинки. След концерта отидохме в местна кръчма и там разбрах за първи път за „Плевна“ и се заинтересувах. И в крайна сметка как да не кажеш, че бирата е най-социалното питие!

Записа: Свилен Кириловски
В. „Сега“, 15 март 2014 г.

Advertisements