Да, сега пазарът на бира в България е обилно наситен (макар винаги да има място за поне още една нова марка). И този бум в последните години някак е справедлив реванш за годините, когато вносните бири бяха кът. И изборът се събираше на пръстите на двете ръце, в най-добрия случай.
Всъщност дълги години Желязната завеса позволяваше на българите да имат досег почти само с родното производство. И най-разпространената чужда марка бе „Радебергер“, не за друго, а защото беше гордостта на тогавашната ГДР, респективно и на Източния блок, заедно с чешките „Пилзнер Юркуел“, „Старопрамен“, „Радегаст“ и „Будвайзер Будвар“. Но последните се предлагаха в България по-рядко от честотата на преминаване на Халеевата комета край Земята. Въпрос на шанс беше някой да отиде из „братските“ страни или да дойде гост оттам, който да се пребори с митническите проверки и да донесе по една-две бутилки от тези бири, които тук се струваха толкова нереални, също колкото нереално звучи сега това, когато отиваш до кварталния супермаркет и си ги купуваш.
Виж, „Радебергер“… Беше въпрос на престиж някой ресторант да я предлага. И още по-престижно човек да закъта някой лев от заплатата и да отиде в това заведение, като си поръча гордо този приятно горчив пилз от околностите на Дрезден. И, досега тази бира буди нотки на носталгия, когато ти е налична за по-малко от 2 лева. А сърбите, тези пионери на гастарбайтерството от Източна Европа, направо са издигнали в култ „Радебергер“-а, като, поне навремето, техните „сръбски скари“ (дори и тези в София), задължително я предлагаха в менюто, в много малка конкуренция на други марки.
В подобни случаи на помощ идваха валутните магазини – „Кореком“-ите, тези манни за малки и големи. За малките (заради шоколадите „Тоблерон“ и яйцата „Киндер Сюрприз“), за големите – за вносните стоки и алкохола. Купувачите наблягаха основно на уиски, което тогава бе изключителен лукс. Или на водка „Столичная“. Но имаше и някои бирени гъдели. Е, тогава основно холандските „Амстел“ и „Хайнекен“. Но все пак…
Спорадични акции, основно по Нова година, пък донасяха не само банани и портокали, но и тук-там някоя бира. В такива случаи са се понасяли светкавични градски легенди и ентусиастите са хуквали най-често към показните или деликатесни магазини. Такива моменти са носели възможността да бъдат опитани австрийската „Отакрингер“, немската „Бекс“ и чешките първенци. Доста хора може би още пазят спомен от своята първа чужда бира. Моята лично беше „Холстен“, преди около 23 години.
Картината се променяше сравнително бавно дори след 1989-а. Раздвижването настана, когато чужди компании купиха „Загорка“, „Каменица“, а след това и „Шуменско“, след което започнаха първо да внасят марки от своето портфолио, а след това да правят под лиценз. Така през 90-те навлязоха вече масово „Хайнекен“, „Амстел“, „Кайзер“, „Старобърно“, „Стела Артоа“, „Бекс“, „Старопрамен“, „Калтенберг“,  „Туборг“, „Карлсберг“…
Появиха се също така и първите пъбове, в които човек може да опита истински „Гинес“ и „Мърфис“. До столичното езеро „Ариана“ отвори баварска градина, в която можеше да бъде опитан автентичен „Тухер“. В Пловдив се появи бирария „Розенхоф“, която първа предлажаше наливна „Лефе“. След това отвори първият хипермаркет „Метро“ и … бирата потече.

Advertisements